В най-тъмно тилилейските

тегави кекави нефелни нощи

когато животът е празна утроба

загубила дарба да ражда

дори слепи обречени

вредни до безполезност

надежди

и всичко което веднъж си бил

(което било е може би сън)

изтича мастилено и прелива

и слива се черно със черно

до наситено балансирано нищо…

Тогава не чакай -

посегни вземи извади

и налей си златна текила Олмека  -

изгрева портокален

провокирай (напук на света)

в твойто пиратско пристанище

където отдавна никой

с любов не е спирал

за да избави от плен

заложената на покер

твоя женска душа…

Малките глътки текилено слънце

не смесвай с отровни кристални сълзи –

просто пий - нежно положила

матов поглед на хоризонта отвъд

където изгревът след текила минути

ще окъпе тъмата в искрящи лъчи….

Ама ти к"во правиш?! Защо?

К"ви са тези сълзи? Нали ти казах….

Всичко сега със замах развали –

зората смени със сън стогодишен

а принцове вече - как да ти кажа -

от много отдавна няма…..

хубаво е зулу
и да няма принцове , но пък има пирати :))
а аз да ти кажа сто пъти предпочитам джак спароу пред който и да е било принц :))

и на мен в пиратите ми е надеждата, а не в принцовете в чорапогащници!:)))
ама пък тази заспала моя геориня кой пират ще я "вземе"?! ;)))

Например, пиратът-папа, Жаки...;)))

Знаех си, че има надежда и за заспалите ревли, Краси! :))))

Хареса ми. Поздравления!

Благодаря!
Поздрави и на вас!

по-дълго стои тук това твое стихотворение, Жаки, толкова по-голяма е вероятността да разсъмне за теб. А сега черпи една текила и продължавай нататък! ;)))

Краси - слънчев при това! ;)))

А текила черпя по всяко време - и на залез и на разсъмване! Само си избери - златна или сребърна и ..

Наздраве! :))))