Не сме били приятели, познати и закъсняла съм за истинско познанство 
и малко късно е сега или пък тъкмо време е за късен разговор на чаша вино 
та въпреки това непредубедено те поканих в размира на нищо 
и неподозиращата си душа, че зажадняла беше за слова, за твоите слова…
Пристъпи и приседна – не - влетя и виното разля се – останаха петна -
не, капки кръв и перли, безразборно разпиляха се слова в смълчаната
различност бяхме двама, и чезнехме в дълбоки светове - ти водеше
и аз вървях и следвах стъпките оставени - за мен ли - в тресавището 
на твоето проникновение в реалността от друго измерение,
във третото убежище на красотата…
И питам те какво е да си в светлината? А маранята на моето вълнение
ме заслепява, не виждам ясно, объркана съм, тук ли си, кажи? 
А ти ми ме хвана за ръка, поведе ме душа в душа и каза: 
ти затвори очи и погледни ме, и потърси ме, намери ме в
лятото с лилавите камбани, под полумесеца над кръста 
надвиснал над кубетата на Невски…