Тези дни се опитвам да съчетая "голямо четене" с "голямо висене". На новото ми алтернативно и, надявам се, временно работно място умишлено се лиших от мрежата и всичките й време-губещи изкушения, за да мога да наваксам с няколкото лавици книжки, които все чакат по-добри времена. Е, няма по-добро време от сегашната възможност за "голямото висене" да бъде запълнено с нещо, което не го четеш на монитор. Имам на разположение няколко помощни пособия като диванчета, две високи столчета, две кафе машини, сокоизтисквачка и цял арсенал от алкохолни и безалкохолни напитки, които да освежават любимото ми занимание, непрекъсвано почти от никой прежаднял пътник. Тук му е мястото да вмъкна, че ако решите да разработвате ново заведение, не слагайте зад бара жена, която повече прилича на съдържателка на библиотека, отколкото на питейно заведение!

 

            Искам тук да споделя с вас един откъс от роман, писан преди повече от век, но спокойно би могъл да е написан миналата седмица, което идва да затвърди убеждението ми, че някои разбирания и възгледи (повечето, според мен) са стари като света.

 

            На вашето внимание предоставям монолога на Джефсън от романа ..... Е, това ще прочетете накрая! ;))

 

            "Омръзнало ми е това непрекъснато бърборене за книгите, тези цели колони критика за един художествен текст, безкрайните книги за книгите, пискливите похвали и още по-пискливите отрицания, глупавото обожаване на романиста Том, глупавата омраза към поета Дик, глупавите караници за драматурга Хари. Няма трезвост, няма разум в това. Като слуша жреците на културата, някой би си казал, че човекът е направен за литературата, а не обратно. Но мисълта е съществувала и преди печатната преса. А хората, които са написали стоте най-хубави книги, не са ги чели. Книгите имат своето място в света, но не са негова цел. Тяхното място е редом до говеждото и овнешкото, до морето, докосването на нечия ръка, спомена за някогашна надежда и всичко друго в общия сбор на нашите седемдесетина години. Но ние говорим за тях, като че ли те са гласът на самия живот, а не негово слабо ехо. Историите са приятни именно като истории - хубави са като първите иглики след дълга зима, спокойни като грака на враните на залез слънце. Но ние вече не пишем истории; ние съставяме "изследване за човека и обществото" и правим "дисекция на душата". Знаеш ли какво ме карат да мисля тези "психологически изследвания", които са толкова модерни сега? Представям си маймуна, която пощи другарчето си за бълхи.

И какво в края на краищата разкрива нашето анализиращо перо? Човешката природа? Или просто някоя повече или по-малко неприятно миришеща долна дреха, прикриваща и загрозяваща човешката природа? Има една история за стар скитник, който понеже нещата му тръгнали зле, бил принуден да се оттегли за малко на спокойствие в затвора в Портланд. Неговите домакини, желаещи да виждат гостите си колкото се може повече през ограничения период на техния престой, започнали да го мият. Миели го по два пъти на ден в продължение на седмица, като с всеки следващ път разкривали по-голяма част от него. Докато накрая стигнали до една фланела. С това и трябвало да се задоволят, понеже сапунът и водата се оказали безсилни да продължат нататък.

            Този скитник ми се вижда символ на цялото човечество. Човешката природа носи своите конвенции от толкова дълго, че навикът я е обрасъл. През този деветнайсети век е невъзможно да се каже къде завършват дрехите на обичая и откъде започва човекът. Нашите добродетели ни се преподават като част от "доброто поведение", греховете ни са признатите грехове на нашето време и среда. Религията виси като готова дреха край детския ни креват, за да бъде после закопчана върху нас от две обичащи ни ръце. Вкусовете си усвояваме, впрочем трудно; а чуствата си научаваме наизуст. С цената на безкрайни мъчения се научаваме да обичаме уискито и пурите, високото изкуство и класическата музика. В една епоха се възхищаваме от Байрон и пием сладко шампанско; двайсет години по-късно предпочитаме Шели и пием шампанското сухо. В училище ни казват, че Шекспир е велик поет и че Венера Милоска е чудесна скулптура; оттам нататък през целия си живот ние ходим насам-натам и повтаряме какъв голям поет според нас е Шекспир и че по наше мнение няма по-красива скулптура от Венера Милоска. Ако сме французи, обожаваме майка си; ако сме англичани, обичаме кучетата и порядъка. Скърбим за близък роднина дванайсет месеца, но за втори братовчед скърбим само три. За порядъчния човек са предначертани постижения, към които да се стреми, и грехове, които да избягва. Познавам един добър човек, който много се тревожеше, че не е горд, и следователно не може да се моли за смирение. В обществото човек трябва да бъде циничен и леко порочен; в бохемските среди - ортодоксално неортодоксален. Спомням си как майка ми спореше със своя  приятелка актриса, която беше  напуснала предания си съпруг и бе избягала с един неприятен, грозен и дребен комедиант.

            - Ти си луда - упрекваше я майка ми. - Какво, за Бога, те накара да направиш такава стъпка?

            - Скъпа Ема - отговори дамата, - какво друго ми оставаше? Знаеш, че не мога да играя. Трябваше да направя нещо, за да покажа, че съм артистка!

Да, ние сме марионетки - продължи Джефсън. - Нашият глас е гласът на един невидим кукловод - Конвенцията. Движенията ни, изобразяващи страст и страдание, са само отговор на неговия тласък. Човекът наподобява гигантски вързоп, какъвто може да се види в ръцете на бавачките. Той е много обемист и дълъг; цяла грамада от деликатна дантела, кожа и плетива. И някъде там, скрито сред тези труфила, има едно малко червено късче объркана човечност, която не може да говори и само реве глупаво.

            Има само една история. Ние седим на бюрата си и мислим ли, мислим, пишем ли, пишем, но историята е винаги същата. Хората са я разказвали и са я слушали още от древността. Ние си я разказваме днес. Други хора ще разказват същата история след хиляда години. Историята е: "Имало едно време един мъж и една жена, която го обичала." А критикът вика, че това не е ново и иска нещо свежо, въобразявайки си като децата, че в света има чудеса."

 

            Повечето от вас са се досетили навярно, че откъса е от романа „Как не написах роман” от Джеръм К. Джеръм.

 

            И като за край, кратка история, разказана от автора:

 

            "Има една приказка за едно малко момче, което се качило по дъгата; и на края й, недалеч зад облаците, видяло един чуден град. Къщите му били златни, улиците му - покрити със сребро, а светлината, която греела отгоре му, била като тази, която лежи над още спящия земен свят рано призори. В този град имало толкова красиви дворци, че само като ги погледнел, човек чуствал удовлетворени всичките си желания; и толкова съвършени храмове, че тези, които веднъж коленичели в тях, били очистени от всички грехове. Мъжете, които живеели в този чуден град, били велики и добри, а жените били по-красиви от тези в сънищата на юношите. Името на града било "Град на нещата, които хората смятали да направят".

 

поздрави от една читателка :)

Много истини могат да бъдат казани с усмивка! :)))
Всички сме читатели - кой на романи, кой на вестници и тв програмата, други на себе си, а трети на фишове от тотото!
Поздрави и за теб! :)))

прочетох на един дъх и бих добавила, че още в Стария Завет е написано: "Няма нищо ново под слънцето." ~Еклесиаст (1:9) :) така че можем само да опитваме да го представяме по нов начин :)))

приятен и слънчев ден!!! :)))

Така е, няма нищо ново под слънце, но имаме нужда от време на време да си го напомняме!

Хубава вечер на теб! :)))

Поздравления за поста!!!
Размисли ме...

Като го прочетох, доста се позамислих, особено след цялата суетня и суета покрай "голямото четене" и дрязгите в блога за кой как защо пише/не пише! Затова го постнах тук, да си го четем!! :)))

прочетено ! :)

хубав ден! :))