Сънувам че лицето ми е тъжна

избеляла снимка лежи захвърлена

прашасала на дъното на старото

проскърцващо от спомените чекмедже

където криеш и изваяното от вълните

камъче със формата на моето сърце;

Сънувам че лицето ми е тъжно бяло посивяло

като огнище във което няма огън

и само шепа прегорели въглени напомнят

че имало е жар и топлина достатъчна да

разтопи и стогодишни страхове натрупани

на прага на душата ми от бурни ветрове;

Сънувам че зората паст отваря да погълне

кошмарите попили формите на облаци

и принизили до земята моето небе;

Сънувам че зората се преборва с мрака

и просветлява следвайки чертите

на моето учудено от чудото лице…