Прочетен: 1455 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 02.09.2008 15:25
Откакто започнах да пиша тук в блога имам чуството, че желанието ми за нормален разговор изчезва постепенно, като че ли нямам особена нужда да си разпилявам мислите в ефира на общата говорилня. И, колкото и никой да не е вярвал, че този момент може някога да настъпи, хората вече са по-спокойни, когато се виждат с мен, защото и те имат възможност да се изкажат. Така че днес, когато най-добрата ми приятелка се обади, за да се видим, защото имала нужда да поговори с мен, търсих удобни извинения, но сърце не ми даде – тя толкова пъти е будувала с мен, слушала е всичките ми истории, не ме е упреквала, подкрепяла ме и т.н. списъкът е дълъг.
Поканих я у дома, на по малибу-и-кола с лека музика за фон. Уверих я, че ще има на разположение две широко отворени ушенца да я слушат, рамо, на което да поплаче и две ръце да я прегърнат, когато думите се изчерпат от смисъл.
Дали е от лятото, дали от факта, че осъзнавахме, че сме стигнали „на попрището жизнено в средата” (не, сме пенсионерки, просто жени „в разцвета на силите си”, само че не живеем на покрива и нямаме перки), тя реши, че всички житейски роли, които е изиграла до сега, най-вероятно само са я подготвяли за най-важната, само дето й убягва каква точно. Та затова имала нужда да поговори с някой, който добре я познава и пред когото не би скрила грешките и провалите, защото вярвала че те са част от „утрешния” успех.
Каза ми, че трябва да я погледна „отстрани” като непозната, за да мога по-обективно да преценя, за да не ми убягнат дори малките детайли и жестове, които са много важни за една роля. Забравих да ви кажа, че тя не е професионална актриса! Не, тя говори за живота си – нейният театър и кино, в които главните роли през повечето време са били и режисирани и изиграни от нея, с изключение на малкото моменти, когато е била толкова уморена, че е позволявала на други да пишат сценария и да направляват действието, докато тя събере достатъчно сили и поеме отново нещата в свои ръце.
Призна ми, че в някои роли се е проваляла, та е трябвало да ги играе отново, сменявала участниците, подобрявала е сценария, подбирала е по-добър актьорски състав, поне тези участници, които е могла да смени! Не беше сигурна дали да го опише като поредица от филми, обединени от обща сюжетна линия или сериал?! Аз казах, че и двете определения ми изглеждат добри, но тя като че ли не ме чу, май нямаше нужда от мнението ми - мълчаливото и ритмично поклащане на главата ми беше достатъчно.
Седях и я гледах, наблюдавах я, като почти не слушах – разказваше за ролите, които не бяха толкова важни, но имаше нужда да говори и за тях, за да може да стигне до онази, най-трудната, която почти я остави без сили и воля за живот. Гледах я все едно не я познавам, следях жестовете й, уж до болка познати, тези заради които и сред тълпата от хора бих я познала. Когато говори имаш чуството, че са я държали затворена с вързани ръце поне от месеци, успокояваше се само когато заравяше пръстите на лявата ръка в косата си, издърпваше снопче и го усукваше около пръста, а след това яростно опъваше, все едно иска да го изскубе заедно с мислите, които не й даваха покой. На моменти не знаех кое е по-изразително: думите или жестовете, а понякога се чудех дали ще може да каже нещо, ако ръцете й са вързани. Знаех, че ако не ръкомаха неистово с риск да се самонарани, положението е безнадеждно…
Пак се отплеснах, та не чух цялото изречение, което не беше казано, а изплакано… Искаше ми се да я прегърна, да я прилаская, да й кажа, че всичко е наред, че…. И аз не знаех кое клише да използвам, защото тя ги разпознаваше и парираше, като че ли бяха отровни стрели, изстреляни само за да я наранят още повече. По мое мнение се страхуваше да не я рамкирам, да не й намеря аналог, подобие, двойник…. Замълчах, но нещо в цялата тази ситуация ме хвана за гърлото, стисна го, задави го… Говорът й напомняше онези стари плочи, на които без предупреждение някой сменява оборотите от забавените 33 до забързаните 45. Говореше за някаква перспектива или по-точно за това, че няма такава, но така трябвало да бъде. Вече не можех да видя логиката – най-кошмарните й дни, които били най-щастливи, я изтощили, изпили енергията, изчерпали ролята, която тя не разбрала, но вложила сърце и душа, за да я изиграе по „правилата”, но нейните. Била постигнала триумф в провала и това била наградата. Никой не можел да те провали, така както сам можеш, а на нея й се удавало най-добре! Смееше се леко истерично, после плачеше – настроенията се сменяваха с бързината на кадри от земетресение, чак ме втресе и мен! Отмяташе коса, разтръскваше я, само за да я хване с две ръце и да я увие като змия… Така и каза, че змията от годината на раждането й се е увила около нея и я задушава, че езикът й е близо до онова място между двете бенки на врата, готова да я дари с лицемерна целувка, последната от много…
Загледах отражението й в огледалото – познавах я и не я познавах в тази роля. Стори ми се странно близка и далечна като угасваща звезда…. Приближих се по-близо до огледалото, за да срещна погледа й, така че да не може да отклони очи и в този момент, наистина знаех, че я обичам, че ще ми липсва, ако я няма, че е дала смисъл на лишеното ми от смисъл ежедневие, че е лудостта и разума, силата и слабостта…. В този единствен миг се сляхме, целунах отражението й в огледалото, благодарих й за дните и нощите, простих й грешките….
Събрах розовите мъниста от масата, по едно за всеки щастлив момент, по едно за всяка сълза пролята и ги преглътнах само с малибу - поне веднъж усетих чистия сладникав вкус на кокос…
А телефонът продължаваше да звъни преграхнал с мелодията на Самотния пастир от Kill Bill…
Завесата падна!
Аплодисменти!!
02.09.2008 14:44
Поздрави!
2. Много любимо...
3. Нещо, което препрочитам редовно
4. Нашепнато...
5. Ще ви остави без думи!
6. Момичето с нежна душа
7. Едно от имената на поезията...
8. Мъдрецът
9. Неповторимият
10. Вълчо
11. Още любима поезия
12. Самодивски стихове
13. Много любими разкази!!!!
14. Звездите падаха като кошути
15. Баба ми, Гъркинята
16. Мръсна софийска история
17. Цвят лилав
18. Детелините на Фабула
19. Хензелски разказва...
20. светът е прекрасен!!
21. Моята Парола