Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.09.2008 00:58 - Ролите на живота й
Автор: zulu Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1455 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 02.09.2008 15:25


Откакто започнах да пиша тук в блога имам чуството, че желанието ми за нормален разговор изчезва постепенно, като че ли нямам особена нужда да си разпилявам мислите в ефира на общата говорилня. И, колкото и никой да не е вярвал, че този момент може някога да настъпи, хората вече са по-спокойни, когато се виждат с мен, защото и те имат възможност да се изкажат.  Така че днес, когато най-добрата ми приятелка се обади, за да се видим, защото имала нужда да поговори с мен, търсих удобни извинения, но сърце не ми даде – тя толкова пъти е будувала с мен, слушала е всичките ми истории, не ме е упреквала, подкрепяла ме и т.н. списъкът е дълъг.

Поканих я у дома, на по малибу-и-кола с лека музика за фон. Уверих я, че ще има на разположение две широко отворени ушенца да я слушат, рамо, на което да поплаче и две ръце да я прегърнат, когато думите се изчерпат от смисъл.

Дали е от лятото, дали от факта, че осъзнавахме, че сме стигнали „на попрището жизнено в средата” (не, сме пенсионерки, просто жени „в разцвета на силите си”, само че не живеем на покрива и нямаме перки), тя реши, че всички житейски роли, които е изиграла до сега, най-вероятно само са я подготвяли за най-важната, само дето й убягва каква точно. Та затова имала нужда да поговори с някой, който добре я познава и пред когото не би скрила грешките и провалите, защото вярвала че те са част от „утрешния” успех.

Каза ми, че трябва да я погледна „отстрани” като непозната, за да мога по-обективно да преценя, за да не ми убягнат дори малките детайли и жестове, които са много важни за една роля. Забравих да ви кажа, че тя не е професионална актриса! Не, тя говори за живота си – нейният театър и кино, в които главните роли  през повечето време са били и режисирани и изиграни от нея, с изключение на малкото моменти, когато е била толкова уморена, че е позволявала на други да пишат сценария и да направляват действието, докато тя събере достатъчно сили и поеме отново нещата в свои ръце.

Призна ми, че в някои роли се е проваляла, та е трябвало да ги играе отново, сменявала участниците, подобрявала е сценария, подбирала е по-добър актьорски състав, поне тези участници, които е могла да смени! Не беше сигурна дали да го опише като поредица от филми, обединени от обща сюжетна линия или сериал?! Аз казах, че и двете определения ми изглеждат добри, но тя като че ли не ме чу, май нямаше нужда от мнението ми - мълчаливото и ритмично поклащане на главата ми беше достатъчно.

Седях и я гледах, наблюдавах я, като почти не слушах – разказваше за ролите, които не бяха толкова важни, но имаше нужда да говори и за тях, за да може да стигне до онази, най-трудната, която почти я остави без сили и воля за живот. Гледах я все едно не я познавам, следях жестовете й, уж до болка познати, тези заради които и сред тълпата от хора бих я познала. Когато говори имаш чуството, че са я държали затворена с вързани ръце поне от месеци, успокояваше се само когато заравяше пръстите на лявата ръка в косата си, издърпваше снопче и го усукваше около пръста, а след това яростно опъваше, все едно иска да го изскубе заедно с мислите, които не й даваха покой.  На моменти не знаех кое е по-изразително: думите или жестовете, а понякога се чудех дали ще може да каже нещо, ако ръцете й са вързани. Знаех, че ако не ръкомаха неистово с риск да се самонарани, положението е безнадеждно…

Пак се отплеснах, та не чух цялото изречение, което не беше казано, а изплакано…  Искаше ми се да я прегърна, да я прилаская, да й кажа, че всичко е наред, че…. И аз не знаех кое клише да използвам, защото тя ги разпознаваше и парираше, като  че ли бяха отровни стрели,  изстреляни само за да я наранят още повече. По мое мнение се страхуваше да не я рамкирам, да не й намеря аналог, подобие, двойник…. Замълчах, но нещо в цялата тази ситуация ме хвана за гърлото, стисна го, задави го… Говорът й напомняше онези стари плочи, на които без предупреждение някой сменява оборотите от забавените 33 до забързаните 45. Говореше за някаква перспектива или по-точно за това, че няма такава, но така трябвало да бъде. Вече не можех да видя логиката – най-кошмарните й дни, които били най-щастливи, я изтощили, изпили енергията, изчерпали ролята, която тя не разбрала, но вложила сърце и душа, за да я изиграе по „правилата”, но нейните. Била постигнала триумф в провала и това била наградата. Никой не можел да те провали, така както сам можеш, а на нея й се удавало най-добре! Смееше се леко истерично, после плачеше – настроенията се сменяваха с бързината на кадри от земетресение, чак ме втресе и мен! Отмяташе коса, разтръскваше я, само за да я хване с две ръце и да я увие като змия… Така и каза, че змията от годината на раждането й се е увила около нея и я задушава, че езикът й е близо до онова място между двете бенки на врата, готова да я дари с лицемерна целувка, последната от много…

Загледах отражението й в огледалото – познавах я и не я познавах в тази роля. Стори ми се странно близка и далечна като угасваща звезда…. Приближих се по-близо до огледалото, за да срещна погледа й, така че да не може да отклони очи и в този момент, наистина знаех, че я обичам, че ще ми липсва, ако я няма, че е дала смисъл на лишеното ми от смисъл ежедневие, че е лудостта и разума, силата и слабостта…. В този единствен миг се сляхме, целунах отражението й в огледалото, благодарих й за дните и нощите, простих й грешките….

Събрах розовите мъниста от масата, по едно за всеки щастлив момент, по едно за всяка сълза пролята и ги преглътнах само с малибу  - поне веднъж усетих чистия сладникав вкус на кокос…  

А телефонът продължаваше да звъни преграхнал с мелодията на Самотния пастир от Kill Bill

Завесата падна!

Аплодисменти!!




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - ...
02.09.2008 14:44
Ох че си безпощадна! Като емоционална дисекция!
цитирай
2. zulu - liubopitko
02.09.2008 14:58
Защо пък безпощадна?! Емоционалната дисекция е пречистваща! :))
цитирай
3. apolonspirit - :)
03.09.2008 09:30
Човек сам на себе си е най-добрия си приятел, но не винаги може да се има вяра на приятелите. Давай го по-ведро. "Оти да се косиме като ке ни мине!"
Поздрави!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: zulu
Категория: Лични дневници
Прочетен: 596483
Постинги: 113
Коментари: 1226
Гласове: 7588
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031