/монолог на убиеца на любов/

усмихвам се нежно в очите ти гледам

ума ти разбърквам коварно без свян

мисълта ти насочвам посочвам указвам

към душата прониквам целта е сърцето

приканвам не бързам настоявам забавям

темпото лудо във танц преминавам

арабеска съм цяла преплитат се знаци

маски сменявам упойвам без вино

без време във мене пленен си във мен си

и показвам ти рая но водя те в ада

там по пътя нагоре надолу вървиме

в дебри тъмни на лъст и поробена страст

се преплитаме лутаме и преливаме в сенки

на нимфи разголени хищно ни хапят и нищят

а сатири лукави ехидно ни сочат със пръст

искаш всичко да свърши полудяваш ликуваш

във съня си ме любиш разголваш погубваш

но съня си забравяш обречен се маеш и искаш

да знаеш коя съм ти кой си непонятно неясно

скачаш в бездна бездънна но дъното стигаш а

нямаш сили да скочиш безсилен се хлъзгаш

лазиш дращиш със нокти във камък от мрамор

кални сълзи заливат обливат сърцето което

изцедено изпомпва любовта е отрова която

те разлага до съставните части на атома и

се пръсват в простора ветрове ги отвяват

празен гледаш във тебе и знаеш ти позна ме

разбра как се казвам не питаш усещаш

тихо сричаш и скърцаш със зъби през зъби

ме изричаш със болка сломен от тъгата

от душа ме ридаеш че ме има че няма….

Е, здравей – вече станахме двама…