Или е адски горещо, или е студено, но и в двата случая ми е отмаляло до степен на разфокусирано-премрежен поглед, залитащи движения, та стъпвам бавно, говоря още по-бавно, ако изобщо, а за писане – нула, нищо, нито мисъл, нито идейка не ми минава през главата… Е те такава импотентност не ме е налягала… Търся причините, баааавно ги претеглям, ама толкова ми е отмаляло, че всички ми се струват еднакво убедителни. Това не означава, че са верни. Даже се опасявам, че всеки около мен може да разбере колко е лесно да ме убеди тези дни в каквото и да било, та чак ми става страшно… толкова съм лесна за манипулиране! Реших да почета, да видя хората как се справят с „нещата” в това време (мислех, че е от времето). Голяма част умират от скука, четат любовни романи, други – пак са открили колко е трудно да си българин, трети – търсят любовта… Като цяло – всеки си е намерил „кръстословицата” и търси верните отговори. Само аз седя като безчувствен пън.

Казват, че който търси – намира. Само че винаги го намира в момент, когато се откаже да търси! Или с други думи, когато констатираш импотентността си да намериш каквото търсиш. Когато ти стане ясно, че всички усилия са напразни. Тогава сядаш и си даваш сметка, че си посял семенцата на любовта, като за по-сигурно си посял на много места, защото си българин и се презастраховаш понеже си неуверен. Поливал си ги с концентрирана есенция надежда, наторявал си ги със 100-процентов извлек нежност и си ги плевил редовно от бурените на съмнението. И чакаш, чакаш, и… нищо! Накрая, по стар български обичай, теглиш една майна, махваш с ръка и обръщаш гръб на малката си градинка, констатираш, че нямаш време за губене и се втурваш да си направиш друга градинка! И тъкмо засаждаш борчетата на спокойствието и тополите на сигурността, долавяш с периферно зрение, че там в онази първата ти градинка, нещо шумоли, цветнее и се носят едни аромати… Обръщаш се и що да видиш – цветна градина протяга ръце към теб! Защото си посял едни семенца, а сега – жътва! Твоите цветя на любовта ти се усмихват тръпнещо и приканващо, шептят ти заклинателно, омайват те с желанието си, преизпълват те чак….Залива те любов отвсякъде до степен, че не можеш да поемеш повече… Понеже си практичен българин, търсиш практично решение. Замисляш се, че ако са домати, ще хапнеш, пък ще затвориш някой и друг буркан за зимата! Ама как консервираш любов за сушави безлюбовни времена?! И понеже си алтруист, решаваш да я раздадеш – така де, толкова хора не са могли да си направят градинка, та е редно да я споделиш безвъзмездно! И тогава кристализира истината, че искаш да дадеш, но нямаш какво! „С чужда пита” искаш да правиш помен! Защото си станал импотентен от прекомерно много желание и си изгубил някъде по пътя твоето семенце любов… Не можеш да дадеш нещо, което нямаш (освен акъл, щото си българин).

Та си седя и си мисля как всичко е навързано – като започнем от времето, от което никога не сме доволни, минем през чуството на обременена гордост от това да си българин, и стигнем до любовта, която винаги превръщаме в македонска кървава сватба! Блъскаш си главата, вайкаш се и си повтаряш „Господи, аз ли криво ти се молих, ти ли криво ме разбра!” И понеже си българин, си сигурен, че второто е по-вероятно да е истина! И се чустваш толкова импотентен….

Това, че единственото което може да се дава без да се има е акъла, го знам от енда моя добра приятелка.
Много добре е използвано в контекста на импотентността, защото в буквалния смисъл импотентността идва при всеки на определена възраст - но това е физическата импотентност. А душевната импотентност някои индивиди си я носят цял живот, което ги прави жалки. Искам да поздравя zulu за написаното, както и всички хора като нея, при които никога няма да настъпи и не е имало душевна импотентност.

В случая визирах временна душевна импотентност...
Колкото до израза, който споменаваш - и аз го знам от една добра моя позната и за мен беше удоволствие да я цитирам!
Поздрави и на теб!