Една сутрин станах, направих си кафе и, следвайки поговорката „сутринта е по-мъдра от вечерта” реших, че е крайно време да внеса известни корекции в начина си на живот. По-точно, реших да направя нещо драстично! Не, няма да обирам банка, нито ще свалям правителството – то това вече всеки може да го направи!! Няма да започна и нов бизнес, с който да натрупам милиони и да си купя Мазерати (това е колата на колите за мен откакто разбрах, че това не са маркови италиански чепици). Искаше ми се да направя нещо, което е толкова ирационално и щуро-романтично, че моментално го превръща в дейност, за която нормалните хора дори не си хабят думите, а просто завъртат ръка, все едно завиват крушка! Е, не, не налучквайте, няма да ставам учителка! Много скъпо хоби е, а аз не съм толкова богата. Та като прехвърлих всички възможности, реших, че най някак си би ми отивало да стана писателка! Имах всички необходими черти: пия с изящество и постоянство (дори Буковски би ми завидял, щото не драйфам след това) и пуша пури като повечето заслужаващи да бъдат запомнени писатели. Крехко-деликатната ми лицева структура е обрамчена с маркови очила, подчертаващи интелигентната острота на погледа на уникално кафявите ми очи. И като тръгнаха едни видения в главицата ми… Виждах се как седя с цигара в ръка, романтично зареяла поглед през прозореца към Витоша, откъдето на талази ми идваха идеи, които майсторски претворявах в думи, тракайки умело по клавиатурата! Това видение веднага бе последвано от друго, за това как седя в една централна луксозна столична книжарница, където с мила и скромна усмивка, пиша остроумни и незабравящи се посвещения на тълпите от почитатели, които с блеснали очи ме гледаха, притиснали до сърцата си моят нов шедьовър… Така се умилих от тези видения, отразяващи правилността на решението ми, че чак се сепнах като се сетих за една бъгава подробност, която се заби в безоблачното ми бъдеще като шивашка карфица в пухкав женски задник. Ами какво да пиша?! Всъщност правилният въпрос е кой литературен жанр да избера, така че най-бързо и сигурно пожеланото от мен да стане факт!

Напоследък имам чуството, че читателите на романи са предимно жени. Мъжете определено предпочитат списания за коли, които не бих могла да издавам, колкото и богато въображение да имам, защото единственото, за което се сещам като чуя двубуквието CL е размер на сутиен (но не моя, разбира се!) А какво обичат да четат жените най-много, е следващия логичен въпрос, а отговора е „как да натрием носа на един мъж, как да го оженим за себе си, и най-вече как да му разбием сърцето, след като той се е подиграл с цялата ми женска същност и т.н. жизнено-значими теми за всяка жена. Бидейки и аз самата жена, разполагаща с мощен талант, подплатен със солиден опит, няма да бъде трудно да стана новата кралица на чиклита. Да, ама не, както се казва. Имаше една маловажна подробност, която можеше да се превърне в препъни-камъка на кариерата ми! Беше ми ясно как трябва да започне един чиклит роман, кой е положителния герой, кога да  „го” направят, как да „го” направят, можех да измисля и смислен диалог, бликащ от остроумие на подходящите места (напр. тя така го заковава с реплики, все едно му боде в мозъка с тънко червено токче), а на места умилително-мелодраматично (чувам как моите читателки издават онова сподавено оргазмено „Ооооо”). Но така и не можех да стигна до подходящ финал, защото последните модни тенденции в отношенията мъж-жена не споделяха еднакво мнение как е най-добре да приключи една връзка – с брак, с мирно съвместно съжителство или с развод/раздяла. Имаше прекалено много за и против за всеки един от трите варианта и аз установих, че е прекалено уморително и времево неоправдаващо целта! На последно, но не и по важност място, не исках тълпи от почитатели само от женски пол! Задрасках читлита.

Какво друго четат тези ми ти съвременни жени и мъже. Ами, то ще ми избоде очите – криминалета! И като се завихри едно престъпление в главата ми, не е истина – то брутални убийства, то майсторски ювелирни грабежи, то уникално изтънчени фалшификации…така се отнесох и оплетох, че самата аз накрая не можах да разбера кой извърши престъпленията, кои бяха истинските лица на сивата конспирация, а оръжието на престъплението го скрих така, както и големия талон на колата в къщи – няма намиране, ако ще НСБОП да го търси. Е то аз, дето съм толкова умна като не можах да разбера загадките създадени от мен, та милия средностатистически читател ли?! Задрасках криминалето.

От самото начало още идеята за поезия ми се видя нездрава, накуцваща някак си! Първо, трябва да пишеш в рими или поне някаква там ритмичност да спазваш, нещо като правила, а аз мразя правила. А и второ, кой нормален човек ще си губи времето, да не говорим за парите, да чете мрънканиците на някакви емоционално незрели хора, прохленчващи в мерена реч нещо от типа: „любов, има ли те… мрън, мрън… ти ме остави.. мрън, мрън.. душата ми е мъртва… дрън, дрън…” Стана ви ясно, нали? Може и нещо по-патриотично, с патос, ама таргет-групата ще са емигрантите в Америка и по света, пък те или вече не практикуват този език, или четат патриотична поезия на други етнически групи. В скоро време, Слава Богу, не сме водили героични военни битки, които аз да обезсмъртя, което ме лишаваше от възможността да топна перото си и в някоя батална сцена. Задрасках поезията.

Замислих се, че писането за флората и фауната е благодатна територия, еднакво тачена и от мъже и от жени. Онагледена с подходящ снимков материал превръща една такава книга в безспорен бестселър! Имаше само една малка подробност, че аз не различавам бук от дъб, а габър звучи екзотично, но не съм сигурна дърво или храст е, а и думи като леска, смрадлика, трепетлика не предизвикват никакви смислени асоциации у мен. Нещата не изглеждаха по-добре и на животинския фронт – невестулка, съсел, лалугер за мен са имената на едно и също животинче, което съм сигурна че изглежда ужасно и мирише, а единствената му цел е да изяде на баба ми кокошките. Задрасках романа, който щеше да засенчи славата на Нашънъл джиографик.

Този ден прекарах в мислене и колкото повече мислех, толкова повече губеха цвят и блясък моите прекрасни видения за розовото ми бъдеще на писател. В този момент си припомних една от любимите фрази на един познат, много подходяща за патовата ситуация, в която се намирах: „Да оставим мисленето на тези дето могат да мислят, а ние дай свършим някоя работа!” И тогава решението само си дойде – регистрирам си блог, запретвам ръкави и започвам да пиша….

А жанра ли? Да ви кажа, були ме за жанра, пука ми за формата – скачам без пояс в дълбокото, само напред в свободен стил и следваща спирка – хоризонта!

Хареса ми, драскай си пък аз ще надниквам да те чета!

благодаря и винаги си "добре дошла" :))

явно, това с писателството ще се получи

много си мила! за мен е без значение, това беше тема, с която обичам да се шегувам!

и когато лъже казва истини :-)

и ти си права!!! :))

Ако всички, дето стават писатели, пишеха така увлекателно в произведенията си, както ти - в "административната" част, нямаше да се тревожа за бъещето на литературата:)

Ами, че ти вече си станала писател...а, формата, формата ще си дойде от самосебе си.

:)) търся я упорито, сега експериментирам с нещо различно ;))

Изчетох всичко което си написала и съм убедена, че ще я намериш ( или вече си я намерила)...

И като тръгнаха едни видения в главицата ми… Виждах се как седя с цигара в ръка, романтично зареяла поглед през прозореца към Витоша, откъдето на талази ми идваха идеи, които майсторски претворявах в думи, тракайки умело по клавиатурата! Това видение веднага бе последвано от друго, за това как седя в една централна луксозна столична книжарница, където с мила и скромна усмивка, пиша остроумни и незабравящи се посвещения на тълпите от почитатели, които с блеснали очи ме гледаха, притиснали до сърцата си моят нов шедьовър…

ееее - немам думи...
не се стърпях да отразя и този коментар в списъка с коментарите ми... нищо че този пост е писан мминалата година :)
дано не те подразни присъствието ми в блога ти... и не ме изпсуваш на ум че ти отворих работа с одобряването на коментарите...

Нали за това са блоговете, да си "влизаме" и "излизаме", когато си поискаме! :))))
А и твоите коментари са балсам за мен! :)))