Правила съм много аборти, с времето се научих да разпознавам признаците и сама извършвах болезнената операция с прецизността на опитен хирург, на когото не трепваше ръката, докато изстъргваше поредния зародиш. Отдавна останаха в миналото случаите, когато позволявах на емоционалния зародиш да се развие, роди и види бял свят. Давах имена на рожбите си – Любов, Надежда, Бъдеще….. Но след време изоставях своите рожби – някои недохранени, някои осакатени от ежедневието, други просто се превръщаха в сополиви хлапета, хленчещи за внимание, а трети се превръщаха в непосилно смръщено бреме…

Всичко това доведе до решението да овладея майсторството на самовглеждането – да разпознавам всяка клетъчна разновидност, която би се развила и би придобила способността да възпроизвежда точно онези емоции, които по-късно съзряваха  в мен като нежелани рожби, на които трябваше да дам живот.

Първите аборти бяха болезнени - необходими, но болезнени. Трезвият скалпел късаше нервните окончания, здраво впили пипала в най-нежната част на душата ми. Докато ги изтръгвах те пищяха с гласовете на хиляди ангели. Аз също плачех с тях, но не спирах, защото знаех, че е за наше общо добро. Те не знаеха какво ги очаква в бъдеще, но аз бях длъжна да прекъсна в зародиш това, което на по-късен етап щеше да е техния ад. А техния ад означаваше, че и аз ще горя на същата клада с тях. Не можех да го причинявам повече нито на тях, нито на себе си.

След скалпела взимах кюретката и изстъргвах всеки остатък под формата на откъслечен спомен, скъсана снимка, спомен за глас, жест, докато стигнех до „здраво месо”. Всичко завършва с много дезинфектанти, предимно на алкохолна основа. Никой не можеше да разпознае състоянията ми, нито да предположи операциите, на които се подлагах. Бях  усъвършенствала жестовете си, мимиките, навиците…. Никога не съм позволявала лицето ми да не е състрадателно, разбиращо. Не се лиших от приятните емоции, предизвикани от четене на любовна и нежна поезия. Никога не спрях да слушам музика, способна да изтръгне емоция дори и от камък. Но и никога не извърших аборт на някой друг. Това би означавало да си играеш на Господ. Само на себе си, защото отговарям само за себе си.

Хобито ми се превърна в мания. От години където и да ходя, между тоалетните ми принадлежности могат да бъдат открити пинсета, ножичка, тирбушон, отварачка за бира, остър скалпел и кюретка….

Мислите, че животът ми е осакатен от многото аборти ли?! Не, не е. Изживявам всяка емоция, грациозно се изкачвам всеки път по стълбата, която води надолу, но знам къде свършва и на последното стъпало, малко преди да пропадна в бездната, която в началото е розова, светла, но после става тъмно и страшно, спирам, оперирам, докато се появи твърда почва под краката ми и продължавам – до следващия път.

Предупреждение – без подробни знания и умения никога не извършвайте подобни операции върху себе си! Има риск да изрежете някои жизненоважни тъкани и клетки и да превърнете себе си в емоционален инвалид!

кълбо от емоции, търкалящо се между скалпове...
СЪМ

но някои трябва...

Звучи направо по некрофилски цинично.
Не, не те упреквам, защото аз, дали поради простата причина, че съм мъж, или защото никога не ми е идвало на ум, но аборти не съм правил.
Отгледах и отглеждам невръстните си и болезнено чувствителни рожби, които всеки път ме гледат с доверчивите си по детски големи ококорени очи и ми задават въпроси, на които ми се ще да мога да отговоря.
Обичам ги, макар тяхното страдание почти да ме убива всеки път.
И им казвам, че техните майки са едни прекрасни жени, а баща им... Да, той, баща им нещо не е направил както трябва, нещо е сбъркал по пътя, в подхода, в човечността, в отношението...
Да, обичайте майките си, макар те да са избягали далеч и никога да не са потърсили нито вас, нито баща ви...
Еба ли му майката...
Ако нещо съм разбрал за моя почти половин век, то това е, че няма по-страшно нещо от неродено дете... Няма нищо по-умъртвяващо душевната тъкан... А некрозата на душата е много по-срашна и неприятна от напреднала гангрена, защото нито можеш да я изрежеш, нито да я залееш с течен азот, нито да я минеш с пламък...
Сънувам последното си неродено дете и се чувствам и предател и престъпник...
То идва в съня ми и ме прегръща... И тази сутрин дойде, макар да спах само два часа... Гледаше ме със сините си големи очи, гушкаше се в мен и .... нищо не говореше... Но въпросът беше в очите му!
На кой ли всъщност му дреме за едно неродено дете...
Хората си имат къде, къде по-приятни, забавни и сериозни неща...
Та твоите аборти и моите неродени деца, освен да се срещнат, да се договорят и да ни пратят в джендема! Там, където е местото на хората, ненаправили достатъчно, та децата да се родят!

Сложила съм го в рубриката "хоби", написала съм го от първо лице... Много би ми се искало да се отнася за мен, много по-лесно щях да живея.... Заиграх се с темата, опитах се да вляза в ролята на "хирурга"... Цинизмът е част от ежедневито, понякога надделява, явява се като защитна мембрана, но не трябва да става "втора кожа"!
Тези "неродени деца", за които аз писах, не могат да бъдат отгледани от един родител - израждат се! Може би точно тази мисъл съм имала предвид, това е "наложило" абортите! Тези "деца" се раждат от двама... Не всеки е готов и способен за такова "бащинство и майчинство", нищо че всеки говори за това...

Жаки, за мен проблемът има своя собствена морално-етична и чисто човешка страна!
Не толерирам безотговорността! Няма по-страшно нещо от нея! Тя е оръжието, което може да срази всеки порив, мечта, въжделение!
Тя убива чувствата и създава демоните, които разкъсват душата ти!
Не е нужно да ти казвам, че с бягството са еднояйчни близнаци....
Тъжно е, когато си тръгнал с някого на път, той се е клел, че ще бъдедо теб, а в най-трудния момент дезертира и освен твоя товар мята на гърба ти и неговия, та да му е по-лесно да бяга...
А нероденото ми дете, онова със сините очи, навярно още много дълго ще идва да ме прегръща насън!
И не е вярно, че нищо не ми казва!
Да, не е с прости думички, но душата му ми говори!
Душата му плаче с моята и страда с моята!
То ме утешава в безсънните ми и болезнени нощи!
То! Малкото, дребно, беззащитно и неродено мое чедо!
Добре, че живее само, докато спя....
А дали живее само тогава?

Ако приемем, че сънят е проекция на ежедневието, значи "живее" не само докато спиш.... Подсъзнателно, ти си носиш сгушена в теб тази неродена рожба навсякъде, като през деня го залъгваш, за да можеш да си свършиш задълженията, но нощем, когато съзнанието се отпуска от прозата на деня, то идва и си иска своето - задава въпроси, на които знаеш отговора, но сърце не ти дава да му ги кажеш, за да не го нараниш...

и покъртително. Цинично не бих го нарекла.
Всеки има право да изрази себе си така, както е почувствал необходимост да го направи. Дори ако поне малко ти е олекнало, си е заслужавало да го напишеш. Дори да знаеш, че лекотата е временна.
С действията и бездействията си пораждаме безкрайна верига от зависимости, която няма прекъсване, докато сме живи. За после - не знаем.
Освен да ти пожелая стоицизъм, за да носиш своята верига, нямам какво да добавя. Но най-вече : бъди здрава и се опитай, поне ако не можеш да простиш на друг, да простиш на себе си.
Позволявам си да пусна тук едно от любимите ми стихотворения на моя добра приятелка и страхотна поетеса - Мария Мичева :

ПРОШКИ
Оглеждам празнотата вътре в себе си –
дали е дъно на пресъхнал кладенец
или ехти с крилете на копнежите –
все още неродени, непредадени?...
Ослушвам се за смисъла на думите –
отдавна пропилени..., неизречени...
И се отдавам тихо на прощаване…
на другите, най-после и на себе си...

2004г

Бих искала да съм такава, каквато съм се описала.... но не съм и това е истината! Аз емоциите си ги изживявам, не ги абортирам, нито ампутирам.... Ценя ги като скъпи спомени, които ми доказват, че съм живяла пълноценно!!
Благодаря за стиха, много е на място!!!
Поздрави на теб!! :)))

Разсъждавах много по тази ти изповед(творческа разбира се-може и да не си преживяла реално това-но може и "да")! Много- пластова е, изстрадана смела, осъзнато-дисекционна, на моменти отделяща душата от тялото! Не е само това, което се "вижда" на пръв поглед, и това което си представяме под думата "аборт".
Бих казал думата-аборт е употребена само защото си жена...би могло да се каже и "терминиране"...
Възхитен съм. да "абортираш" Надеждата, Любовта,Бъдещето... това не е просто игра на думи...това е едно страдание, което лично на мен ми е познато-може би, затова и го разбирам по своему-това е смелост, решителност-но и отчаяние-едновременно.Няма да анализирам повече, защото при по-детайлен анализ, трябва да се цитират лични преживявания и факти(нещо което не желая да правя тук и сега)
Но още веднъж изказвам възхищението си за начина на поставяне и реализирането на тази идея-изповед(пак уточнявам, може да е само художествено-творческа интерпретация-но все пак е част от теб!)!
Поздрави и чвстита пролет!Нека трите "Кита" се родят отново!

за закъснелия отговор! Разбира се, че е художествена измислица, провокирана от много неща. Не съм човека, когото описвам, не нося скалпел и кюретка в несесера си....
Някои хора колекционират марки, други пеперуди, трети - сърца.... Помислих си, какво би било, ако можеш да "извършваш" подобен вид операции върху себе си, като в същото време останеш с ненарушена чуствителност....
"Трите кита" са малко потънали в момента, но все още крепят товара ми!
Благодаря ти за коментара!!!
Честита пролет и на теб! :))